Политиките на централните банки през последните 7-8 години доведоха до рядко виждано намаляване на рентабилността на търговските и инвестиционните банки в Еврозоната, САЩ и други развити икономики. Като цяло, това е добре прието от гласоподавателите и политиците печелят точки за действията си. Но дали тези действия са полезни? Спорно е.

Печалбата на банките не може да бъде регулирана директно, но пък е възможно и реално се оказва политическо влияние върху техните източници на приход – лихвите и таксите. Централнта банка чрез паричната си политика оказва натиск за намаляване на лихвите, докато таксите могат да бъдат и директно регулирани и определяни (било то отново от централната банка или директно със законодателна дейност). Това се случва и продължава да се случва на практика в Еврозоната.

Видимите ефекти са значимо по-евтините услуги за потребителите. Лихвите особено по жилищни кредити са на рекордно ниски нива, бизнесът се финансира изключително евтино през корпоративното кредитиране, лихвите по потребителски кредити паднаха доста под 10%, и т.н.

От друга страна, невидимите ефекти са доста по-дълбоки. Първо, намалената печалба означава по-слаб инвеститорски интерес към акциите и облигациите на банките и като цяло по-малка способност те да рекапитализират и преструктурират своя капитал. Казано по-просто, ако една банка побадне в беда, то при ниски печалби в сектора, измъкването от проблемите ще е много по-трудно.

Второ, изпадащите в беда банки все по-често обръщат поглед отново към парите на данъкоплатеца за спасяване. Например, ако една банка има нужда да увеличи капитала си с 4 милиарда евро, а тя има печалба от едва 400 милиона евро, най-вероятно единствената възможност за успешно рекапитализиране си остават държавните пари. Така, в крайна сметка, съществуването на банки с ниска печалба може да излезе много по-скъпо за обществото, отколкото съществуване на банки с по-висока, нормална печалба.

Трето, една банка с изкуствено подтисната печалба и затруднено рекапитализиране и провизиране (осигуряване на резерви за лоши кредити) е логично да стане особено внимателна при кредитирането. Тоест, тя ще започне да отхвърля по-рисковите кредитоискатели, затягайки и намалявайки отпусканите кредити, фокусирайки се само върху най-качествените и сигурни клиенти. От своя страна, това намалява шансовете на стартиращи предприемачи да получат финансиране, а от там и ограничава растежа на икономиката.

Четвърто, в държавите с развити капиталови пазари, банките са публично-търгувани дружества със стотици хиляди и дори милиони акционери. Реализираните от тях печалби така „изтичат“ обратно в обществото под формата на дивиденти. Например, немският гигант Дойче Банк има 600 000 акционера, включително пенсионни и инвестиционни фондове, някои от които пък имат милиони акционери. Така печалбата на Дойче Банк се прелива в няколко (десетки) милиона души. Когато е ниска, съответно и дивидентите са по-малки и тези милиони акционери получават по-нисък доход. Когато е висока – обратното. Е, трябва да отбележим, че нито капиталовият пазар, нито инвестиционната култура в България са на достатъчно високо ниво, че тази полза да е добре експлоатирана.

Ясно се вижда, че макар и на пръв поглед полезно за потребителите, намаляването на банковите печалби под държавна принуда отваря доста невидими ефекти, които може да ударят много тежко джоба на данъкоплатеца и възможностите за получаване на финансиране, както от предприемачи, така и от потребители.