В България съществува много вредният навик данъците и таксите да се слагат в един кюп. Това вероятно е  наследство от социализма, когато не сме имали почти никаква представа за държавните финанси и къде отиват нашите пари.

Днес, обаче, нещата са различни и трябва да се прави разлика между двете, за да можем да правим информирани и разумни решения, както по време на избори, така и в ежедневието си.

Правната основа за вземане на таксата е извършването на ясно определена услуга от определен държавен или общински орган. Използването на тази услуга, обаче, може да бъде доброволно или задължително. Подобно на данъците, таксите се определят от държавата/общината и не могат да бъдат договаряни двустранно. От друга страна, размерът на таксата би трябвало да покрива единствено държавните/общинските  разходи за предоставянето на съответната услуга. С други думи, ако услуга Х струва на държавата/общината 10 лева, то таксата за услуга Х би трябвало да е 10 (плюс/минус някакъв малък процент, тъй като разходите се променят с времето).

Тоест, ако на МВР им струва да издадат паспорт експресно 60 лева, то таксата трябва да бъде 60 лева. Те не би трябвало да имат право да я наложат в размер на 40 лева или 100 лева. Ако е 40 лева, тоест, по-ниска от реалната стойност, в края на годината ще трябва да искат държавна субсидия за покриване на недостига. Ако е 100 лева, те ще реализират неправомерно печалба от дейността.

Логично, таксата се плаща на съответния орган, извършващ услугата. Един от най-големите проблеми в България е, че размерът на таксите не отразява адекватно разходите по услугата. Съответно, някои държавни/общински органи са недофинансирани и трябва да получават огромна държавна субсидия, докато другите получават повече приходи от нужното и изземват излишно средства от гражданите.

Данъците позволяват по-голяма свобода на държавните и общински органи и далеч по-ниска информираност и сигурност на плащащите ги относно къде, как и защо ще бъдат изхарчени парите им. Данъците също се определят едностранно от държавата и общината, плащането им е задължително, но те са много по-силен преразпределителен инструмент – плащат се от всички (възможни са малки изключения) и финансират услуги, някои от които не се ползват от всички. Въпреки че законите и дори Конституцията задължават държавата да предоставя определени услуги на гражданите и данъците са методът за финансирането им, двете не са директно свързани и данъкоплатецът не получава директна възмездна услуга за платеното.  Например, всички плащаме данък общ доход и ДДС и чрез тях БДЖ получава държавна субсидия, но не всички ползваме БДЖ. Поради тази причина, постъпленията от данъци винаги отиват в общата бюджетна сметка (за разлика от таксите). Съответно, размерът на данъците не е обвързан с разходите по конкретна услуга и се определя от Парламентa спрямо преценката на народните представители за фискалната политика на страната (как и колко ще се харчи и как и колко трябва да се събере).